Световните медии откриха, че в Полша има фашисти

Тази година западните журналисти най-после забелязаха буйстващият полски неонацизъм и антисемитизъм. Чудно къде са гледали предишните десет години.

Continue reading “Световните медии откриха, че в Полша има фашисти”

Кой е Тълси Габард

Тълси Гебард е американски конгресмен от Демократическата партия. Тя е първата представителка на Американска Самоа и първият член на Конгреса на САЩ, изповядващ хиндуизма. Нейното име почти не се споменава в Европа, да не говорим за Източна Европа. Тълси Гебард от онези политици, за които изпитваме остър дефицит от двете страни на океана.

Габард определено е един от най-последователните и прогресивни законодатели в американския Парламент. През последните две години тя подложи на жестока критика бившия президент на САЩ Барак Обама и стигна до там публично да обвини правителството, че спонсорира и въоръжава Ислямска държава. Габард внесе и законодателно предложение, което да предотврати възможността това да се случва в бъдеще. Наскоро тя разкри, че се е срещнала със сирийския президент Башар Ал Асад при неотдавнашното си посещение в Сирия. След завръщането си от засегнатия от войната регион, Габард публикува следното изявление под формата на информация до медиите:

„Моето посещение в Сирия показа нещата кристално ясно: Нашата контрапродуктивна война за смяна на режима не обслужва интересите на Америка и със сигурност не е в интерес на сирийския народ. Когато посещавах хора в различни части на страната и слушах сърцераздирателни истории за това как тази война е разрушила живота им, ме питаха: „Защо САЩ и техните съюзници помагат на Ал Кайда и други терористични групи да завземат Сирия? Сирия не е нападала САЩ. Ал Кайда го направи.”. Аз нямах отговор на този въпрос.”

В изявлението също така се споменава, че Гебард се е срещнала с бежанци, с водачи на сирийската опозиция, които са ръководили протестиращите през 2011, вдовици и членове на семействата на тези, които се бият на страната на формированията на Ал Кайда, с войски, подкрепящи Асад, хуманитарни работници и ученици, част от имената на които споменава. Гебард също така се е срещнала с официални лица на високо ниво като наскоро избрания президент на Ливан Мишел Аун и министър-председателят Саад Харири, както и с посланика на САЩ в Ливан Елизабет Ричард, сирийския президент Асад, главния мюфтия Хасун и с архиепископа на католическата черква в Алепо Денис Антоан Чада.

„Когато се появи възможност да се срещна с него, аз го направих защото чувствах колко важно е това – ако наистина ни е грижа за сирийския народ, за техните страдания, то ние трябва да сме готови да се срещнем с всеки, с когото е необходимо, ако по този начин можем да постигнем мир.” – споделя Гебард пред репортера на CNN Джак Тапър. Срещата с Асад е изключително спорна заради многобройните твърдения от страна на ООН срещу Асад за извършени престъпления срещу човечеството.

„Каквото и да мислите за президента Асад, фактът е, че той е президентът на Сирия” – добавя тя. „ За да се постигне мирно споразумение, за да има възможност за постигане на изпълнимо мирно споразумение, трябва да се води разговор с него”.

Не е изненадващи, че медиите определиха това посещение като скандално, но пропуснаха да отбележат някои фрапиращи случаи на лицемерие, които се появиха във връзка с пътуването на Гебард в Сирия:

Първо, и за администрацията на Обама, и за администрацията на Буш имаше сериозни твърдения за военни престъпления, но ако Гебард се беше срещнала с някой от тези бивши президенти е съмнително, че на някого щеше да му мигне окото.

Второ, бившият държавен секретар Джон Кери се срещна с Асад през 2009 независимо от факта, че още тогава Асад беше обвинен в различни зверства и че негова е отговорността за всичко, което се случва, каквито твърдения се тиражират в западните медии от 2011 насам.

Трето, срещата на Гебард символизира абсурдността на американската система за вземане на решения във външната политика. Няколко стотин възрастни мъже и жени, които никога не са били в Сирия – и не ги интересува да отидат –  седят в една стая и разискват дали да пуснат или не струващи милион долара ракети „Томахок” над сравнително бедна страна.  И дори когато тези упълномощени да взимат решения хора са добре запознати с ужаса, който тяхното решение ще отприщи, те никога не са изявявали желание да посетят тази страна, да говорят с народа й или да научат повече, за да разберат по-добре ситуацията там. В случая със Сирия от Конгреса дори не бе поискано да одобри въздушната капания, която започна през 2014 тъй като Обама разреши въздушните удари и без одобрението на Парламента.

Предприетият от Гебард ход трябва да бъде аплодиран, а не осмиван. Отделното отношение към Асад като към някакъв масов убиец – психопат, докато чуждестранните лидери редовно се срещат с предполагаеми военни престъпници като Бенямин Нетаняху, лидери от Саудитска Арабия и с Хенри Кисинджър (нека посочим някои имена), е олицетворение на арогантността на САЩ и НАТО. Гебард може и да се е срещнала с масов убиец, но освен това се е срещнала и с много обикновени хора – с хората, които имат най-голямо значение. След като е направила всичко това, Гебард казва в заключение:

„Върнах се във Вашингтон, изпълнена с още по-голяма решимост да сложа край на нашата незаконна война за свалянето на сирийското правителство. Аз призовавам Конгреса и новата администрация незабавно да отговори на молбата на сирийския народ и да подкрепи Закона за спиране на въоръжаването на терористи. Ние трябва да спрем да подкрепяме терористи директно и индиректно – директно чрез осигуряването на оръжия, обучение и логистична помощ на бунтовниците, свързани с Ал Кайда и Ислямска държава, и индиректно чрез Саудитска Арабия, държавите в Персийския залив и Турция, които в замяна подкрепят тези терористични групи. Ние трябва да сложим край на нашата война за свалянето на сирийското правителство и да съсредоточим вниманието си върху победата над Ал Кайда и Ислямска държава”.

Разбира се, лесно е стратегията на Гебард да бъде критикувана заради всеобщото недоволство, което предизвиква името на сирийския президент. Въпреки това е малко тъжно, че през последните шест години никой дори не се е опитал да бъде в центъра на събитията и да ги обсъди с толкова хора, с колкото е необходимо.

Постъпката на конгресмен Тълси Гебард показва на нас в Източна Европа, че сме заседнали в много тъмно място, което е много по-лошо от гледна точка на противопоставянето на война и на империалистическата възбуда … В самия му център – САЩ – една водеща политическа фигура полага усилия да се изправи срещу медиите и разпалването на военни конфликти. Няма смислен политик, който би посмял да тръгне срещу тези сили по такъв начин.

 

Между “защита на демокрацията” и “Долу комунизма!”. Полша в мъртвата хватка на десния популизъм.

Между “защита на демокрацията” и “Долу комунизма!”. Полша в мъртвата хватка на десния популизъм.

Posted by Солидарна България on Monday, March 21, 2016

 

Кой печели от защитата на “демокрацията” в Полша?

Извън всякакво съмнение е, че новото полско дясно управление предприе безпрецедентни мерки за подсигуряване на институционалното си влияние в държавата. Няма съмнение и кой печели от масовите мобилизации срещу дуото Качински-Шидло под флага на новосформирания Комитет за защита на демокрацията. Със сигурност не и демокрацията.

Медиите на Запад бяха заляти през последните седмици със сензационни новини от Полша. Ситуацията обикновено се представя силно опростенчески. Новите избори, голямото мнозинство в парламента, еднопартийното правителство, ръководството на партията-победител се възхваляват и стартира атака по всички фронтове на „демократичните институции в държавата“. Така изглежда на повърхността, но е достатъчно само малко да задълбаем, за да видим какви интереси са замесени в играта, която, между другото, има голям шанс да бъде загубена от управляващите.

„Право и Справедливост“ е голяма и стабилна дясна партия, водена от католици-фанатици. Но не заради тези си характеристики те спечелиха неотдавнашните избори. Просто липсваше друга алтернатива. Политическият профил на предшествениците им – Гражданската платформа, не беше по-различен, с изключение на това, че нейните представители бяха само малко по-елегантни в своите действия и поддържаха, въпреки дълбоко вкоренения си консерватизъм, друг лагер – този на евроатлантическите либерали. Това е полската политическа реалност – можеш да упражняваш демократичните си права като подкрепяш един от двата лагера на десния елит, които ефективно колонизираха цялото публично пространство.

Министрите в новото правителство, назначени преди няколко седмици от премиера Беата Шидло шокираха много хора и доведоха до бурно възмущение в страната. Безспорно занапред ще има поводи и за още по-голямо недоволство. Специфичният микс от Chemtrails-експерти (министърът на околната среда), лунатични русофоби (министърът на отбраната), банкстери (финансовият министър), анархо-либертарианци на свободния пазар (министърът на образованието) и решителни, категорични фундаменталисти (началникът на кабинета на премиера) може да е хубава шега за някой, но действителността в Полша днес не е била така мрачна от паметната разруха на образованието, пенсионната система, здравеопазването и администрацията през 1999 г. от либерално-консервативното правителство, начело с Йежи Бузек.

Десният популизъм налага и някои социални отстъпки

Като победители в изборите, след десетилетие на безпрецедентни клевети и демонизиране от страна на либералните медии, лидерите на „Право и Справедливост“ решиха да демонстрират непреклонност и издигнаха кандидатурите на някои от най-омразните личности в обществото. Това не беше нищо повече от символичен жест. Истинската игра се случва зад кулисите на подобни театри. Основните обещания в кампанията, които наистина достигнаха до избирателите, бяха две – 500 полски злоти (прибл. 130 евро или 250 лева) надбавка за всяко дете и снижаване на пенсионната възраст. В крайна сметка това убеди значителна част от избирателите да гласуват с неохота за „лудите П&С“ и „лудия Качински“ (председателят на партията) или за „параноичния Мачеревич“ (министърът на отбраната), след като тотално им беше втръснало от управлението на Гражданска платформа и нейните бивши премиери Туск и Копач.

Ако съдим по фрустрацията и гнева на „демократичната общественост“ около Гражданска платформа и либералните медии, тези две обещания плашат най-много топ-буржоазията в Полша. Ако те бъдат спазени, дори и без да доведат до генерални подобрения, може да се окаже, че ще донесат известна „Промяна към добро“ (какъвто беше слоганът на П&С), подпомагайки всекидневието на много бедни полски семейства. Това би бил първият момент в историята на страната от 1989 г. насам, когато се предприема толкова ключова социална мярка – стъпка, която ще осигури глътка въздух за голям брой хора. Освен това подобна крачка би била изключителен пробив в капиталистическия консенсус, към който се присъединиха дори останките от старата комунистическа партия. Той съдържа четири елемента – безусловно подчинение на САЩ по отношение на международната политика, безапелационно хвалебствено отношение към прехода, война с работническите движения – главно „Солидарност“ и Общополския синдикален алианс, и не на последно място – пълно презрение към всякакъв вид социална подкрепа или правителствени мерки за повишаване на благосъстоянието на хората.

Възпроизводството на бедността беше основна линия за полските политици. Те целяха ни повече, ни по-малко – замиране на обществената чувствителност и на инстинктивната нужда да се подкрепят бедните и потиснатите хора. Първият и последният приоритет бяха напълно постигнати. Другите два – все още не, но Гражданската платформа се справяше доста добре. Сега „Право и Справедливост“ са на път да обърнат посоката, което може да промени целия политически климат. Не е сигурно, но е твърде вероятно. Дългогодишно насажданата апатия може да бъде преборена, ако тези значими социални постижения се предоставят като придобивки, които са несигурни и могат да бъдат отменени в бъдеще, било от сегашното, било от друго правителство. Това може да доведе и до прекъсване на войната със синдикатите, ако не и до обрат в отношенията с тях. Да не забравяме, че „Солидарност“ реши да подкрепи „Право и Справедливост“, а нейните лидери ще им се отплатят рано или късно, тъй като искат да останат правдоподобни в очите на сините якички.

Тук започва истинската игра на интереси. Статуквото се страхува до смърт от всяка мярка, която е в интерес на работещите, тъй като последните свикнаха да търпят. Неговите привърженици много добре знаят, че ако веднъж направят отстъпка, това може да е края на уюта за полския 1%, който държи пълния контрол и няма за какво да се тревожи. Обзалагам се, че дори „Право и Справедливост“ докато вършат всичко това, се потят от притеснение. Не толкова заради финансовите последици, а точно заради социалната промяна и бъдещия натиск по други теми, на който могат да бъдат подложени. Въпреки това те са повече от прави да предприемат този риск. Ако нещата преминат гладко, ще получат доверие, за което други партии могат само да мечтаят.

Разбира се, на опозицията ѝ е трудно да атакува тази очевидно прогресивна мярка. И тук в играта влиза темата за „демокрацията“.

Вече споменахме, че редом с възможността социалните мерки да станат реалност, през последните седмици правителството на „Право и Справедливост“ е много по-заето с неистово прочистване на главните институции и подсигуряване на своята власт. Това доведе до няколко големи конфликта с предишните управляващи, с които Качински и компания искат да прекъснат всякакви връзки.

Въпросът за състава на Конституционния съд се превърна във фарс още от самото начало (темата беше проследена и от международните медии). Първо, предишното правителство в последните си дни направи малък административен трик, за да напълни съда със свои хора. Новият премиер също използва законови маневри, за да предотврати влизането на този трик в сила, а след това предприе стъпки, за да назначи свои кадри. Официалното обяснение на П&С беше, че друго кадрово разпределение на Конституционния съд ще попречи на правителството ефективно да изпълни политическата си програма. Всичкото това беше направено с неприкрита грубост, свръхдоза самочувствие и възмутителна жажда за власт.

Циничното поведение на представителите на „Право и Справедливост“ улесни опозицията и тя реши да ги удари в този пункт. Арогантността на управляващите и явното презрение срещу всякаква критика създаде атмосфера, която легитимира в съзнанието на масите опитите за реваншизъм. Тези два елемента – „защита на демокрацията“ и „предотвратяване на диктатурата“ – когато са подкрепени от либералните медии, стават опасна смес.

Гражданската платформа и нейните съюзници в медиите, банките и като цяло топ-буржоата (или „Салонните“, както П&С нарича поддържниците на Гражданска платформа) осъзнаха, че Качински не се шегува и намеренията му са сериозни. В същото време някои журналистически знаменитости с неособено висок рейтинг започнаха да размишляват върху „защита на демокрацията“ и – какво съвпадение – неолибералните лидери в парламента, както и тези, които минават за леви извън парламента, започнаха да обмислят чудесната идея да се организират срещу „унищожаването на държавата“ и „опитите за установяване на диктат“, подемайки съвместната инициатива да основат Комитет за защита на демокрацията (Komitet Obrony Demokracji) – КОД.

ВИП vs плебс

Медиите усилиха плача си до истерични нива и започнаха бомбастично популяризиране на КОД. Човек би си помислил, че в Полша действително живеем при условия на брутален терор, на който трябва незабавно да бъде обявена война. За да навържат всичко с доминиращата идеология, инициаторите на КОД изградиха стилистиката му в антикомунистическа естетика и пуснаха никога неостаряващият пропаганден евъргрийн „Събудете се, комунизмът отвръща на удара! Народната Република се завръща“. А в Полша това винаги буди емоции – без значение дали се обявявате срещу високите данъци, високите заплати или гей браковете, комунистите са отговорни за всичко което трябва да ненавиждате (другата опция, която винаги е под ръка, са „руснаците“).

Постоянните призиви за мобилизация най-накрая бяха чути. Първият митинг на КОД събра спиращите дъха за полската реалност между 30 и 50 хиляди души. Това принуди „Право и Справедливост“ да прибегне до методите на Путин и на следващия ден да организира свой партиен хепънинг, наречен „демонстрация в подкрепа на правителството“. Манифестацията на управляващата партия беше видимо по-мащабна – до около 70 000 участници. Но това беше еднократно събитие, съставено основно от обикновени хора, докато опозицията привлече различни знаменитости, за да впечатли тълпата и да демонстрира популярността си. И така се създаде усещането, че достойните личности подкрепят КОД, а те разбира се, не могат да бъдат критикувани. Така попаднахме в нов либерален капан с трагични последствия – популистката инфантилност и преобладаващото обществено-политическо невежество отново триумфират. Докато мнозинството от ангажираните в „защита на демокрацията“ имат основателни причини да участват в протестите и докато повечето от тях се водят от истинска загриженост да предотвратят окупирането на публичната сфера от „Право и Справедливост“, то съществува сериозен риск да подпомогнат бъдещите си експлоататори.

В политиката с пълна сила важи правилото – ако някой не знае накъде отива, със сигурност върви в грешната посока. Елементарният въпрос: „А после накъде?“, никога не е бил задаван в движението. И с просто око се вижда, че последното, което „Право и Справедливост“ ще направят, е да се откажат и да прекратят своя завоевателския марш през институциите. Всъщност те го засилиха до подигравка. Наскоро полският министър на отбраната, заедно с новоназначения шеф на военното разузнаване, организираха нощно нападение с военна полиция срещу експертния разузнавателен център на НАТО във Варшава. След като влязоха в сградата, те изгониха полските и словашки войници, пребиваващи там, и фактически завзеха сградата. Инцидентът е безпрецедентен в историята на пакта. Като оставим настрана шеговитите анекдоти, ситуацията е наистина мрачна. Не само демонстрациите в „защита на демокрацията“, но и цялата инициатива прилича все повече на повече на опит за смяна на режима в стил “Майдан”. „Право и Справедливост“ успяха да подменят кадрите в спецслужбите, което навежда на мисълта, че са знаели какво ще последва и са се постарали да предотвратят потенциални провокации.

Най-горещите „защитници на демокрацията“ имат няколко ключови слабости. Първата и най-важна е, че цялото движение КОД има изключително елитарен характер и демонстрира презрение към поддържниците на „Право и Справедливост“, което достига радиоактивни нива. Това е социалната и естетическата база, обединяваща движението. КОД има свои центрове само в няколко по-големи градове, а в провинцията се състои от местни общински съветници на Гражданската платформа. Настроенията за „демокрацията“ там не са особено популярни.

Друга ключова слабост – повечето хора рано или късно ще осъзнаят, че на ръководството на КОД изобщо не му пука за демокрацията. Днешните оплаквачи не само липсваха, но дори подкрепяха много противоконституционни мерки в миналото и не са склонни да се намесват в други ситуации, когато всекидневно се погазват граждански права – особено, когато става въпрос за гарантираните в Конституцията достъп до здравни услуги, жилище, образование и свободи на работническите синдикати. Това лицемерие не остава незабелязано, макар че все още е трудно да се коментира, благодарение на медийното затъмнение.

От друга страна, опозицията има някои сериозни активи. Гигантската машина за пропаганда, апаратът на ЕС и банкстерите са на нейна страна. Още през 2005 г., когато управляваха в коалиция, „Право и Справедливост“ дадоха да се разбере, че искат властта. Качински и неговите адютанти не оставиха никакво място за съмнение. Те бяха готови да направят коалиция с няколко малки формации, но сега, при положение, че спечелиха толкова голямо мнозинство, завземат властта самостоятелно. Затова и не са харесвани.

Състезание по антикомунизъм

Добрите стари момчета от Гражданска платформа и техните приятелчета в медиите осигуриха на международния капитал, на евробюрократите и на американския посланик всичко, от което те имаха нужда, а в замяна получиха свободата да бъдат типичната „провинциална администрация“. Качински е своего рода непозната територия за Запада, но най-големият проблем за висшата класа е, че неговата политическа позиция е твърде чиста, без значение дали е ляв или десен. Не го харесват, защото протестира срещу статуквото и ясно заявява, че иска промяна, която да бъде „промяна към добро“. Той разруши едно от най-важните полски табута и в крайна сметка стана един от първите политически лидери от своята категория, които критикуват някои от най-катастрофалните последствия на политическия преход от 1989 г. Този страх не е основателен, тъй като е много трудно да си представим, че един дясно-фундаменталистки лидер, след като е казал „Хайде“, ще каже и „Хоп“. Нито Качински, нито Шидло ще излязат с някаква позиция срещу заявките на САЩ в региона. Те не са и срещу ЕС, само направиха няколко театрални жеста (като премахване на европейските флагове от някои институции), за да изглеждат действията им правдоподобни в очите на електората. Все още ползват парите на Брюксел и след като западните медии ги притиснаха по този параграф, „Право и Справедливост“ почти незабавно млъкнаха. Разбира се, няма да има никаква намеса в компрадорския икономически модел. Най-много глътка въздух и… продължаване с обичайния клиентелистки бизнес.

Дори 500 злоти на дете не е реална антикапиталистическа мярка. Въпреки това „демократичните защитници“ се опитват да я представят по този начин в пакет с други стъпки, които „Право и Справедливост“ предприемат. “Демократите” наричат всичко това „Народната Република отвръща на удара“. Другата страна, в желанието си да направи правдоподобни собствените си действия и да дискредитира опозицията, на свой ред ги нарича “потомци на комунистическите апаратчици” и т.н. Може би най-гротескната сцена в жанра, която отбеляза пълното установяване на постмодернизма в полската политика, бе, когато протестиращи от двете страни се срещнаха пред дома на Качински на 13-ти декември (датата на въвеждането на военното положение в Полша през 1981 г.) и всяка група крещеше на другата „Долу комунизма!”.

Лудостта се задълбочава, но едно е сигурно – докато имаме само два съперника от един и същ политически произход и профил, които се различават само по това, кой е по-десен или по-голям популист, за пробив и дума не може да става. Скорошна анкета за политическите нагласи показа спад (около 10%) в подкрепата за „Право и Справедливост“ и от близо 15% за техния президент Анджей Дуда. Новата звезда сега е Ришард Петру и неговата партия „Съвременна“, която скоро ще спечели политическото състезание. В момента Петру провежда медийна кампания. Както иронизира „ASZdziennik“ – полската версия на американските сатирици от „The Onion“: „Внимание! Ришард Петру е изчезнал! Вече повече от час не е забелязван в нито едно телевизионно студио в Полша”. А кой е той? Абсолютен неолиберал, малко по-либерален от останалите от дясното крило, банкер и икономически „експерт”.

Това са последствията от „битката за демокрация“ в Полша сега. Ако те ви изненадват, най-вероятно до момента някой ви е заблуждавал.